Добре дошли в нашия уеб сайт

Литературен конкурс "Мария Смилова"

ПРЕ3 2004 г. НАСТОЯТЕЛСТВОТО НА ЧИТАЛИЩЕ “НАПРЕДЪК” УЧРЕДИ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “МАРИЯ СМИЛОВА” ЗА ДЕЦА И УЧЕНИЦИ ОТ I ДО XII КЛАС. ЕЖЕГОДНО СЕ ПРИСЪЖДАТ ЕДНА СПЕЦИАЛНА НАГРАДА “МАРИЯ СМИЛОВА” И ТРИ НАГРАДИ ЗА ПОЕЗИЯ, ПРОЗА И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО.

МАРИЯ СМИЛОВА /1915 – 1993 г./ Е РОДЕНА В ГРАД ВАРНА. ЗАВЪРШВА ПЕДАГОГИКА И ИСТОРИЯ, А СЛЕД ТОВА И БЪЛГАРСКА ФИЛОЛОГИЯ В СУ "СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ". РАБОТИ КАТО УЧИТЕЛКА, ЖУРНАЛИСТКА И ПИСАТЕЛКА. ПО СТЕЧЕНИЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА Й СЕ НАЛАГА ДА ЖИВЕЕ В РАЗЛИЧНИ СЕЛИЩА, ПОСЛЕДНОТО ОТ КОИТО Е ГРАД РАДОМИР. ОБИЧТА СИ КЪМ БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ МАРИЯ СМИЛОВА ИЗРАЗЯВА В ЧЕТИРИТЕ СИ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАНА: "ДРУМ СЕ ВИЕ", "ГОСПОДИ, И ТИ ЛИ СИ АГАРЯНИН", "ИЗКУПЛЕНИЕТО НА КРАКРА" И "ЖЕРТВЕН ВЪЗЕЛ". ОЩЕ ПРИЖИВЕ ТЯ ЗАВЕЩА ЛИЧНАТА СИ БИБЛИОТЕКА НА ЧИТАЛИЩЕ "НАПРЕДЪК", А РЪКОПИСА НА КНИГАТА "ПРИКАЗКИ ОТ СТАРИЯ КАЛПАК" СЛЕД СМЪРТТА Й БЕ ИЗДАДЕН СЪС СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛСТВОТО НА ЧИТАЛИЩЕТО, ПРИЯТЕЛИ И УЧЕНИЦИ НА АВТОРКАТА.

През 2020 г. в XVII ти  Национален литературен конкурс „Мария Смилова”

 участваха 125 ученици от София, Пловдив, Ст.Загора,

Г.Оряховица, Карнобат, Раднево, Бургас, Перник, Карлово, Г.Делчев,Исперих, Лом,

Добрич, Сливен, Варна,  Ихтиман и Радомир

За журиране бяха представени  104 литературни творби, 25 снимки и 22 презентации.

Жури с председател поета Максим Максимов излъчиха лауреатите на конкурса. 

Първа възрастова група

ПЪРВА НАГРАДА

ПОЕЗИЯ

 Славея Светославова Минчева- 4 кл.

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК, гр. Варна

р-л Магдалена Маркова

 

МОЛБА

Събуждам се…Шест часа сутринта e.

Слънцето още не е изгряло.

Алармата звъни безпощадно.

Ето от този миг всичко ми става досадно…

 

Животът ми е тест със отворени и затворени отговори.

Около мен бродят многоцифрени вещици.

Кискат се, крият се, умножават се и се вадят безкрайно…

Скоро ще се разплача, а това не е нищо необичайно.

 

Поглеждам се в огледалото.

На какво заприличах?!

Аз съм цялата гняв, скрит зад сенките под очите.

По лицето ми има солени белези от сълзите.

 

Аз съм плачещо Зомби в особена възраст.

Аз съм страхлива и страшна.

Днес съм в огнени пламъци цяла…

Изтърпете ме, моля!!! Утре ще бъда пак бяла.

 

  

Първа възрастова група

ВТОРА НАГРАДА

ПОЕЗИЯ

Христиана Георгиева, 4 кл. СУ „Христо Проданов“ – гр. Карлово

 

СПОРТ

Спорт с приятели навън,

спорт в училище като несбъднат сън:

крачета шаващи безбройни,

игри забавни, многобройни!

 

Двама , трима, четирима

скачат, тичат и се веселят,

а  останалите десетима

след топката хвърчат.

 

Даже облаците пощурели

в танц спортуват, чистобели.

В миг и слънцето се включи-

тези весели игри научи!

 

Първа възрастова група

ПЪРВА НАГРАДА

ПРОЗА

Славея Светославова Минчева- 4 кл.

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК, гр. Варна

р-л Магдалена Маркова

 

ЛИМОНАДА

Площадката беше препълнена с деца. Игри, смях, хвърчащи топки и безгрижие…

В началото не му обърнахме внимание. Беше просто възрастен мъж с бастун, който се появи и седна …точно върху баба Марияна. А тя, улисана в коментари за сериали, разбра чак когато белият костюм, сламената шапка и бастунът се стовариха отгоре й.

Не бяхме виждали по-смешно нещо! Баба Марияна облещи очи,  заблъска стареца и се развика:

-Ей, Ваньо! Къде си тръгнал, сляп си като прилеп! Не излизай вече! Къде е синът ти? А?

А дядо Ваньо се настани  на пейката, намести бастуна и невъзмутимо каза:

-Ти като много виждаш, що не ме видя, че сядам!

Беше сляп! Сляп!!! Смеховете престанаха и ние се завзирахме в стареца все едно гледаме НЛО. Как ли виждаше  звездите? А морето? А изгрева?

Първа се престраши Алексияна /все пак беше само на шест години!/.

-          Ти как живееш като не виждаш?

Дядо Ваньо понамести бастуна и каза:

-Като си представям!  Ти как си фантазираш…И аз така…Рисувам си нещата и трябва да ти кажа, че си живея много цветно…Ей на, сега съм излязъл да си поиграя…Рисувам си топката, люлката и …теб!

После старецът стана, затътри се към изхода и се зарея сред паркираните коли.  Опипваше, пак и пак, но не можа да намери пътя към входа си.  Мина съсед, хвана го под мишница и го изпрати до вратата.  А ние гледахме през оградата и мълчахме.

Така минаваха дните…Слепият старец беше редовен посетител на площадката. Видехме ли го, хуквахме да отваряме вратата. Разчиствахме единствената пейка, до която можеше да стигне и грижливо го настанявахме. А наоколо кипеше от живот – някой паднал, друг се скарал… Игрите се сменяха и нямаха край – ту криеница, ту народна топка, детски му работи… Дядо Ваньо седеше умислен, но ние знаехме, че рисува наум своите цветни картини. Хубаво ми беше да знам, че съм малка безименна светулка в неговия свят.

Един ден дядо Ваньо ме повика:

-Славейче, тука ли си? Върви да ми купиш една лимонада. И за теб вземи! Ама студена да е ! Друго си е с една лимонада през лятото…  Какво е лятото без лимонада!? – и изсипа в шепата ми няколко стотинки.

Загледах парите. Магазинът беше само през една улица, но на мен не ми разрешаваха да пресичам. Те и газирано не ми даваха да пия, но това е отделен въпрос… Не мислех, просто тръгнах… Дълго стоях край улицата, стисках парите  и гледах колите… Какво е лятото без лимонада… Тогава пресякох. Това беше моят първи път, когато пресякох улица.

Купих лимонадата и пак така, със свито сърце, пресякох отново.

Дядо Ваньо отвори лимонадите, намери ръката ми, погали я и каза:

-Добро дете си ти, Славейче! Тя добрината не е само в подвизите…Тя и малката добрина сладни, също като лимонадата…

Настаних се до дядо Ваньо, а той мълчаливо отпи. Сладкостуденият  вкус се разля в устата му и аз знам, че мислите му нарисуваха цветна картина на лято, на море и на чайки.

 

 

Първа възрастова група

ВТОРА НАГРАДА

ПРОЗА

Христиана Георгиева, 4 кл. СУ „Христо Проданов“ – гр. Карлово

 

СУПЕРМОМИЧЕ

Сигурна съм, че всеки е чувал за Спайдърмен, Ексмен и така нататък, но в тази история се разказва за момиче, което станало супергерой.

В Ню Йорк сити, в един от градовете с най-много крадци, живеело семейството на 13-годишната Виктория. Преди около месец бабата на момичето починала. Виктория и родителите ѝ се върнали в родната си страна България – малка държава на Балканския полуостров. Семейството смятало да живее в дома на починалата баба. Къщата ѝ се намирала накрая на малкото, но изключително красиво градче Карлово.

Станало късно и семейството на вики легнало да спи в малката къщичка. На сутринта тримата започнали да почистват новия си дом. Обядвали и след това продължили. Докато чистели, Вики намерила старинна кутия. В нея открила писмо и удивителен пръстен. Извадила пръстена и го сложила на ръката си. От него излязло нещо като миниатюрен котарак! Когато се появил, Вики подскочила от страх.

– Чуй ме! Преди да направиш нещо, ме изслушай. Няма да те нараня! Аз съм супергерой, но не обикновен, а от космоса – казал котаракът, който бил по-малък от шепата на четиригодишно дете.

– Ти – супергерой и то от космоса? – казало момичето с лека присмешка.

– Добре де, бях преди! А сега съм трансформатор, с други думи – съветник.

– Чакай малко, какво?

– Аз помагам на младите супергерои, помагах на баба ти, а сега ще помогна и на теб.

– На мен? Та аз не съм герой! – казало момичето.

– Не си, но ти е в кръвта! Само майка ти е пропусната в редицата от герои.

– И какъв супергерой ще съм аз?

– Какъвто беше и баба ти на твоите години! Ти ще си Новата черна котка, пазителката на Ню Йорк.

– Хубаво, но аз даже не ти знам името!

– Казвам се Лои.

– Схванах. А как да се трансформирам?

– А, да. Просто кажи „трансформация“...

И тъкмо преди Лои да ѝ каже как след трансформацията отново да стане човек, Вики извикала:

– Трансформация!

Момичето се преобразило в черен костюм, огледало се за Лои, но той бил изчезнал.

– Тук съм! – чула Виктория в главата си.

– Къде тук?

– В главата ти! Чуй, за да станеш отново човек, трябва да кажеш „оттрансформация“!

Момичето не обърнало особено внимание на думите на котарака, но попитало:

– А какви суперсили имам?

– Суперскорост, суперсила, силата да летиш и силата на елементите.

– Страхотно!!!

Половин година по-късно Вики отишла в Ню Йорк. Там се изявявала като супергерой, по-известен както Жената котка. Но в града се появил суперзлодей на име Косиус. Той пленил най-добрата приятелка на Виктория и казал, че ако полицията и Жената котка не му се подчинят, той ще убие пленничката си.

Вики веднага се трансформирала, защото нямала намерение да оставя Кайли в беда, нито да се подчинява на злодеи. Отишла в леговището на Косиус. Минала зад гърба му със суперскорост. Той се огледал, но нищо не видял. Тогава Жената котка го сграбчила и му сложила каменни белезници с помощта на силата на елементите. В този миг влезли и полицаите.

– За пореден път спаси града – благодарил ѝ един полицай.

– За мен беше удоволствие – засмяла се Вики и избягала.

 

Магията е сред нас – просто трябва да я откриеш!

А някои от другите приключения на Вики ще запазя в тайна. Засега.

 

 


ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

            ПОЕЗИЯ

„От представените текстове, нямаше стихотворение, което да има качества да бъде наградено”- Максим Максимов, журиращ

 

ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

            ПРОЗА

 

Първо място:

Симона Василева Василева, VII клас, гр. Сливен, ОУ „Д-р Иван Селимински”

за разказа:

Лимонено коте

В една спокойна и тиха лятна нощ под звездите, една котка роди своите три котенца – момченца. Те бяха много красиви и приличаха досущ на родителите си, без едно от тях. То беше необикновено – жълтичко. Нито майка му, нито баща му имаха такава окраска, но това не им попречи да си го отгледат със същата обич, както и другите.

След няколко месеца беше време всяко то тях а напусне дома. Жълтото коте не беше подготвено.Тръгна без цел и посока. Вървя дълго, цял ден, без да спира. Всичко за него беше ново и невиждано. Когато слънцето залезе и звездите изгряха на синьото небе котето стигна до малък, четириетажен блок. Под една от терасите имаше кашон – точно като за него. Там то се настани удобно и сладко заспа.

На сутринта се събуди огряно от слънчевите лъчи. Излезе от кашона, протегна се и с нослето си усети приятна миризма. Идваше от третия етаж. То не можеше да трае и искаше веднага да разбере причината. С няколко ловки скока бързо се покатери на първия, след това на втория и най-накрая стигна третия етаж. Погледна през отворения прозорец и видя огромна кухня с печка, а до печката стоеше баба, която подхвърляше нещо кръгло на тиган. Животното веднага се сети, че хубавия аромат идва точно то тези кръгли вкусотии. Скочи от перваза и започна да се отърква в краката на бабата. В първия миг тя се стресна, дръпна се назад, но щом видя гостенина си се успокои и го помилва по главичката. Почерпи го веднага с кръглите, жадувани неща, които се оказаха палачинки. Имаха обаче лек, сладко-кисел вкус, който много му допадна. Огледа се из кухнята и видя един лимон на плота, който беше с настъргана кора. Качи се, за да го гледа и започна ди си играе с него. Бабата го видя, започна да се смее и разбра, че е открил нейната тайна съставка. За нея, който я харесва е добре дошъл в дома ѝ.

-          Искаш ли да се казваш Лимончо? Хем си жълт, хем и обичаш лимони!

И така малкото жълто коте се сдоби с име, с дом и добра стопанка. Вече имаше и малка жълта блузка с качулка, която бабата му оплете и му стоеше превъзходно.

Дните си минаваха и котето си живееше превъзходно. Но баба имаше съсед – господин  Петров.Той изобщо не понасяше Лимончо, тъй-като имаше алергия към котки и ненавиждаше лимони. Много често опитваше да хване котето с капани, за да се отърве от него, но за щастие все не успяваше.

Един ден Лимончо реши да се поразходи сам из квартала. Докато вървеше срещна много деца, които играеха карти и други игри. Но нещо друго му направи по- голямо впечатление. На една улична лампа беше залепена покана за сладкарско състезание, а победителят щеше спечели 10 броя уреди за сладки. Лимончо не загуби и минута време, отлепи поканата, сложи я в устата си и бързо се затича към баба си. Щом влезе я завари да стои на креслото и да плете нова блузка за него, но този път зелена. Той остави поканата в краката ѝ. Жената се наведе, взе я и я прочете. Тя беше толкова щастлива и каза с весел глас, че ако успеят да спечелят тя ще има най-мечтаните сладкарски уреди. Тя помисли и реши, че ще направят лимоновите палачинки и с тях наистина ще спечелят, само трябва да следват рецептата стъпка по стъпка. Бабата видя, че състезанието е още на следващия  и се затича към кухнята, за да се упражнява, а котето си полегна в креслото и сладко заспа.

Всичко изглеждаше страхотно, но злия г-н Петров беше дочул всичко. Той искаше отмъщение и щеше да го получи, като провали десерта на бабата и Лимончо.

През нощта, когато всичко беше готово: лимоните, яйцата, млякото, брашното, тиганите и най-важното рецептата бяха събрани, през отвореният прозорец, досущ като котка се промъкна г-н Петров. Бързо намери рецептата, взе я и се изпари в нощта.

Сутринта рано още в 7:00 часа баба и котето бяха станали и се отправяха към състезанието. Когато стигнаха там имаше много хора, които също се подготвяха. Тричленно жури, което щеше да номинира победителя и много репортери, които щяха да излъчат цялото състезание. Те се настаниха на последната 23 маса и започнаха подготовката. Докато вадеше продуктите от чантата си, тя забеляза, че рецептата я няма. Много се притесни. Започна да върви напред-назад, да се чуди и да се вайка. Нямаше време да се връща вкъщи и да взима нова. Тогава Лимончо се намеси. Той отиде до нея и я погледна с окуражителен поглед, сякаш искаше да ѝ каже: „Спокойно! Всичко ще бъде наред, трябва да вярваш в себе си и да си силна! Можеш да ги направиш и без рецептата. Правила си ги много пъти. Ще успееш! Аз вярвам в теб!” И бабата сякаш го разбра сложи си готварската шапка, завърза си престилката на кръста и започна смело своето готвене. През следващите два часа тя бъркаше, смесваше, добавяше, пробваше, изхвърляше, но най-накрая всичко беше готово, а най-важното беше вкусно. Докато готвеше от всички страни се чуваше пасиране, блиндиране, точене усещаха се миризми на вкусни, но и на изгорели сладки, но за отбора на баба имаха значение само техните лимонови палачинки.

Когато времето свърши журито започна да пробва сладките на всяка една от масите. Докато чакаха да стигнат до тяхната виждаха, че много от състезателите се бяха провалили, защото времето не им беше стигнало или защото са объркали брашното с пудра захар или сол. Когато стигнаха до маса номер 23, всичко беше различно. Баба смело представи своите лимонови палачинки. Журито си отхапа по една хапка и на лицата им се появиха усмивки. Един мъж от журито извика, че това е най-вкусното нещо, което някога е ял и извика с все сила, че имаме победител. Баба прегърна Лимончо и от три страни избухнаха конфети и аплодисменти. Очите на баба се напълниха със сълзи от радост, а котето беше гордо от своята стопанка. Връчиха им 10 чисто нови и невероятно красиви сладкарски уреда за още нови вкусотии.

Когато празненството свърши те се прибраха у дома с новите си придобивка и веднага ги наредиха в кухнята, за да са готови за ползване.

На другия ден рано сутринта баба и Лимончо вече бяха в кухнята и приготвяха всякакви сладки: курабии, бухти, кексчета, торти и др., защото очакваха внукът на баба – Тото, който също като Лимончо обичаше бабините сладки.

А що се отнася до г-н Петров той се изнесе от блока и никой повече не го видя. Само на тръгване се обърна да погледне за последен път през прозореца на бабата и видя как внучето и котето й си похапват сладко от току-що изпечените палачинки.

 

 

 

Втора възрастова група

Второ място:

ПРОЗА

 Даниел Димитров Бояджиев, 11 год. гр. Варна, ЛК „Касталия”Ръководител Маргарита Маркова

за разказа:

Самотното коте

 

            Имаше една стара котка, която живееше в града. Сега беше заета: имаше си малки котенца, и трябваше да се грижи за тях.

            Тя много си ги обичаше. Дечицата й бяха наистина малки и пухкави. И те обичаха грижовната си майка. Растяха и заякваха под нейните грижи и с нейната любов. Но като всяка друга майка–котка дойде време тя да ги изпъди от майчиния дом, за да бъдат самостоятелни. Клетите котета останаха сами, никой не ги обичаше вече и не се грижеше за тях. И те се разделиха.

            Най-малкото сред тях се страхуваше от идващата зима, искаше мама все така  да е до него, да го гушка, да го топли. Но тя го хъскаше всеки път, щом я приближеше, сякаш изобщо не му бе майка и не го познава дори. Котачето просто нямаше избор. И тръгна само из големия град...

            Изминаха по-малко от два месеца, и заваля първият сняг. Температурите паднаха, брулеше силен вятър, клоните на дърветата жално се огъваха под неговия напор. Малкото писе търсеше и търсеше място, където  да се приюти и да го приемат за повече време. Но отвсякъде го гонеха и то не си намери никой, който да го обича. Накрая просто се сгуши под един замръзнал храст и остана там, треперейки цялото.

            Ех, че тъжна гледка: в изоставен двор под едно дърво - замръзнал храст и навсякъде снежна покривка. А сред тях, цялото се свило, стои дребно, гладно и жално коте. Много хора го виждаха, но всеки го подминаваше и никой не обръщаше внимание на животинчето. Сърцето му се късаше от мъка, като си помислеше, че си няма никой.

            А стана още по-мразовито. Дългоопашатото сладурче постоянно трепереше и скоро щеше съвсем да измръзне.

             И сякаш от нищото се появи един стар човек с торби. Той се загледа в измъченото коте. Сълзи блеснаха в очите му. И тогава в миг котето получи нещото, което чакаше толкова време: любов. Човекът бе махнал ръкавицата си и му подаваше наранената си, продрана ръка, за да може котето да я подуши. То побърза да се погали в нея – протегната ръка. В същия момент човекът го хвана, повдигна го и отнесе със себе си пухкавата топка. Отнесе го в своя дом, където живееше сам, в който нямаше печка, но имаше любов към другото малко самотно същество.

            За първи път някой се бе смилил над животинчето и го бе заобичал истински. От този момент двамата бяха неразделни – добрият човек и малкото коте.

 

  

Втора възрастова група

Трета награда

ПРОЗА

Божидара Мариянова Йотова, ОУ "Йордан  Йовков", 6  клас

Гр.Варна

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК- Варна

Р-л Магдалена Маркова

 

ЖИВА КРАСОТА

Снегът започна да се топи, а птичките да се връщат от юг. На една полянка близо до село Близнаци, на няколко сантиметра под земята, една луковичка на лале се пробуди за първи път. Нямаше търпение да пробие през пръста и да види външния свят. Ами ако някое дете хареса цвета, откъсне го и го занесеше на майка си... О, колко щеше да бъде щастлива луковичката тогава!

След една седмица лаленцето се подаде над земята. Това изискваше големи усилия, защото имаше суша, слънцето напичаше земята и тя се беше втвърдила. Въпреки това растението беше очаровано от заобикалящото го. Небето беше толкова синьо, облаците бяха толкова пухкави! Във въздуха бръмчаха пчелички и прелитаха от цвят на цвят. Птичките летяха и пееха пойните си песни.

Дойде осми март. Малката луковичка се беше преобразила в красиво цвете. Венчелистчета му бяха рубинено червени, а стъбълцето крехко и зелено. Децата хукнаха по полянките да търсят цветя за майките си. По обед две деца, момче и момиче, дойдоха на полянката на младото лаленце. То се развълнува и разтвори още повече цветчетата си, така че да го забележат. Един по-възрастен зюмбюл, който растеше за трета година, се сви, както и всички около него. Скоро цялата полянка затвори цветовете си:

–Какво правиш? – попита зюмбюла – Така ще те видят и откъснат!

–Аз това искам! Да ме откъснат и зарадват майка си! – когато каза това, лаленцето видя голяма сянка над себе си. Малкото момченце седеше и с любопитство го наблюдаваше. Посегна към него и го откъсна. Цветенцето усети силна болка, започна да се задушава и загуби съзнание.

Вечерта децата подариха цветето на майка си. Тя беше много щастлива и ги дари с целувка по челото. Поставиха растението във ваза, където то с всеки изминал ден вехнеше. Рубинените му венчелистчета омекнаха и паднаха. Стъблото му пожълтя и започна да гние. След няколко дена майката намери цветето увяхнало. То беше мъртво. Взе го и го изхвърли в боклука.

Луковичката на поляната все още седеше и охкаше, защото я болеше. Тъжно ѝ беше, че е загубила своя приятел. А над земята пчеличките продължаваха да жужат и да прелитат от цвят на цвят. Небето се синееше, облаците бяха все толкова пухкави, а птиците все така пееха своите пойни песни.

Когато откъснем цвете, ние прекратяваме неговия живот. Цветята всеки ден се жертват, за да зарадват някой някъде по света.

Но няма ли да е по-хубаво цветята да ни радват с благоухания си аромат и красивия си цвят? Нека по-често купуваме цветя в саксии. Не е ли по-добре да подарим нещо живо?

 

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ПЪРВО МЯСТО

ПОЕЗИЯ

 

Карина Николаева Цветкова

гр.Варна

Първа езикова гимназия, 8 клас

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК- Варна

р-л Магдалена Маркова

***

Ако стана на 70,

ако има начин да се върна в сегашното време,

не бих го направила сама.

Преди да започне пътуването назад,

бих те прегърнала.

Бих те прегърнала,

защото може да е последният път, в който те усещам до себе си.

Бих стискала ръката ти изключително силно,

защото бих могла да те загубя във времето.

Ако стана на 70,

ако има начин да се върна в сегашното време,

не бих го направила сама.

А с теб.

Бих могла и сега да ти го кажа, ако знаех чии очи да гледам.

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ВТОРА НАГРАДА

ПОЕЗИЯ

Стефани Веселинова Ангелова, 11 клас, Първа езикова гимназия

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК, гр. Варна

р-л Магдалена Маркова

 

Солено-сладки сънища

Понякога сънувам, че съм чайка

и с криле командвам ветровете:

войници те, аз тяхна господарка

поддържаме баланса в световете

на две еквивалентни измерения,

взаимно отразени синеви,

воюващи, от вече поколения,

за хоризонта, дето ги дели.

 

Сънувам, че с крилете си размивам

пространствата отдолу и над мен

и с всеки мах море с небето сливам,

за да оформя утрешния ден

от две парадоксални измерения,

пречупили се в слънчеви лъчи,

докоснати във общата материя

на хоризонта, дето ги дели.

И там - между морето и небето,

в туй ничие пространство Свобода,

аз рея се в посоки неизвестни,

поддържайки Вселенски кръговрат

на светове един във друг изчезващи,

умиращи и раждащи се с мен...

 

Понякога сънувам... просто детството -

наивна смисленост на полъх бриз солен.

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ТРЕТА НАГРАДА

ПОЕЗИЯ

Ана – Мария Бойкова, 12 кл. СУ”Св.св.Кирил и Методий” гр.Радомир

----

Дали пък свършекът на този свят

не се е случил вече.

И търсим толкова неща,

които правили са ни човеци.

 

И като сенки празни сме сега-

без чувства,мисли и усмивки.

Телата ни бездушни са и сивота

отблъсква ни,не сме си вече близки.

 

Сега сме пешки в нечия ръка,

залагат ни безмилостно и сляпо.

Забравили,че нашият живот

един е и е нещо свято.

 

В играта някой ни налага правила

и козовете са безкруполно жестоки.

И с тях крадат се чест и доброта,

заменят се човешките съдби,посоки.

 

Играта ми прилича на война,

без доблест,милост,вяра.

И царя да попитам искам аз,

защо лъжата му е коз без мяра.

 

Там някъде в хаоса съм аз,

готова честно да живея,с правилата.

Уви,без козове съм,само пас

безгласно крия в ръката.

 

Аз само чаках своето мъничко начало,

сега безумна бездна е пред мен.

Безмилостно невидимият цар обърка,

от мене чаканият светъл ден…

 

Попитах Господ,

той и дума не отрони.

Защо,животът ми в най-хубавият миг,

препънат е от едноклетъчни с корони….

 

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ТРЕТА НАГРАДА

ПОЕЗИЯ

Александър Петров, 18 г. Езикова гимназия”Гео Милев” гр.Добрич

------

Обичам плахите несъвършенства

по лицето ти

и меката усмивка,

без която всяка вечер е студена.

Харесва ми да бъда сляп художник

и да рисувам образи

от цветовете на гласа ти.

Не ми оставяш избор,

освен да тичам

по небето

и да събирам огнени звезди.

Като светец,

невярващ в Бога,

се скитам в пъклени миражи,

танцувайки със стъклени обувки.

 

Без страх за утре...

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ПЪРВА НАГРАДА

ПРОЗА

Росияна Атанасова Маринова ,ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, 12 клас

гр.Варна,ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК,Р-л Магдалена Маркова

 

СОЛЕНИ СПОМЕНИ

 

Всяка капка дъжд, падаща върху тялото ѝ, ѝ напомняше значението на това да си мокър, да усещаш водата в себе си, около себе си, да ставаш част от нея,  докато тя се разтапя върху кожата ти, това вълшебство. Това вълшебно свойство на водата – да те прави свой, тя бе заобичала още от много малка, когато бягаше в дъжда, когато газеше в мръсните и кални локви, когато усещаше падащите капки с повърхността на цялото си тяло, а най-вече се беше научила да се слива с водата, докато плува в нея.

Като малка беше прекарвала цели лета в бунгалата на родителите си край плажа, благодарение на което тя смяташе, че ѝ е дало любовта към това, което беше част от нея, а именно морето. Морето, необятно, синьо, избистрено или мътно, понякога жизнерадостно, понякога тъжно, често пъти ядосано на хората, които дръзват да го замърсят, понякога коварно към тези, които не знаят как да плуват.  То взима и дава, мислеше си тя в онзи следобед, в който видя давещ се човек с очите си. Морето взима тези, които не го ценят, които не виждат това, което то може да им даде, които не го чувстват и не го заслужават.

Морето прибира и хора, които са част от него, тя знаеше, че има хора, родени заедно с него. Всеки се ражда с някоя сродна душа, така бе прочела в една книга. Там пишеше, че когато една душа се преражда, се разделя на две и най-искрено вярваше, че тази втора част от душата ѝ беше морето. Още от първия миг, в който го зърна, когато направи плах опит да се докосне до него, в този момент, тя не се изплаши като другите деца, не се стресна от яростните вълни, напротив, устреми се още по-сигурно към тях, сякаш искаше да се гмурне, да се слее с тях, да потъне в тях..

Родителите ѝ  никога не разбираха тази нейна мания по кисненето в морето по цял ден, от време на време извикваха, няма ли да излизаш вече, гъбася, ела, хапни, колко време стоиш вътре, ще се нагълташ с вода! Да,  мамо, излизам ей сега, но и те, както и тя, всички знаеха, че тя нямаше да излезе скоро. Макар, че успяваше да излезе от морето някак си, морето никога не успя да излезе от нея. Дори сега, когато стоеше на пясъка, вглъбена в синевата, разтапяща се от капките дъжд. Дори сега, 16 години по-късно, все още не се беше откъснала от синината и блаженството на тази безграничност, която притежава морето. Нима беше възможно някога да се откъсне? Едва ли, не ѝ се вярваше, едва ли някой човек е способен да се раздели със същността си.

Сега тя стоеше пред него, гледаше вълните му, докосваше ги с поглед, потапяше се в тях, усещаше тялото си сред всичките капки, усещаше как водата я отнася в едно ново, магично пространство, където се чувстваше на мястото си, цяла, намерила изгубената част от себе си… За миг през главата ѝ минаха безброй картини, които отдавна не се бяха показвали. А, ето, дядо ѝ, който се подготвяше да лови риба, в своето рибарско столче, усмихнат, с бялата си шапка. Да, онази с козирката, която слагаше в началото на юни и повече не сваляше от главата си, за да не слънчаса, разбира се.  Дядо ѝ отпива от бирата, а баба ѝ, с гръб към него, изправена пред бунгалото, побутва жарта в барбекюто и си тананика нейната песен, историята на една циганка, стара, която пуши с лула. Това е песента, с която баба ѝ бе приспивала всяко едно от децата си, всичките ѝ деца някога заспиваха с циганката, която си спомня за любовта… Ето ме и мен, помисли си тя, излизам от бунгалото, пак съм се успала, пропуснала съм юлското слънце, с подпухнало от съня лице и дебели бузки, с мръсно гащеризонче, съм очевидно готова за приключения. Сядам да закусвам филийки с кашкавал, сирене и яйце, както баба ми ги правеше. Побивам се малко с по-големия ми брат, най-добрият  ми приятел. Въпреки че той ме смята за досадна и не обича да се гушка с мен, сме неразделни в пакостите. Приготвяме се за тръгване към плажа, където аз ще плувам  чак до вечерта, а той, докато ме чака, ще си намери нови приятели, с които да играе на лимки...

И ето я отново циганката, старата, която пуши с лула,

                                С тумбалалайка свирила тя,

                                                  чудната песен на любовта..

 

Всички хора се бяха скрили от дъжда, сякаш в този момент той беше най-жестоката стихия, все едно щеше да ги убие щом се докоснат до него, все едно не беше толкова мелодичен и приятен… Само тя беше останала на брега, само тя… и две малки момиченца, които, омагьосани от танца на своето приятелство, се бяха сприятелили и с дъжда. Той бе станал техен другар в този следобед, танцуваше с тях модерен балет, помагаше им, като допринасяше прецизност на техните пируети, момиченцата се въртяха щастливо, състезаваха се коя ще направи по-красиви фигури. Бяха забравили вероятно родителите си или вероятно нарочно не им бяха казали къде са, за да не ги открият и откъснат от този миг на хармония.

Само тя.., морето.., двете момиченца, тези три отделни части, свързани в една безкрайно хармонична композиция...

И ето я пак, свирещата с тумбалалайка, пушеща лула, циганката, спомняща си за любовта...

 

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ВТОРА  НАГРАДА

ПРОЗА

Боряна Иванова Цветкова ,Първа езикова гимназия, 12 клас

гр. Варна

ЛК „Касталия” при ЦПЛР – ОДК, гр. Варна

 

Жертви

 

            Мразовитият среднощен бриз караше тялото на Марина да изтръпне. Макар да беше едва юни, температурата можеше да се сравни със студенината на ноември. Пръстите ѝ бавно придобиваха бледосин цвят, докато стъпалата ѝ изритваха пясък зад нея.

            Пълното лице на луната огряваше пътя ѝ и създаваше искряща диря навътре в морето. Черни вълни заливаха брега на метър от краката ѝ. Усещаше влагата, пропиваща се между песъчинките.

            Момичето потрепери, когато нов порив на вятъра се блъсна в тялото ѝ. Кичури коса се бяха изплъзнали от опашката и летяха свободно край лицето ѝ, оплитайки се на възли.

            Вървеше без посока, без крайна цел. Измъчваха я собствените ѝ мисли, изграждаха картини, които караха кръвта ѝ да се смразява във вените. Сцените се въртяаха в главата ѝ отново и отново, подлудяваха я.

            Марина вдиша дълбоко соления дъх на морето в опит да прочисти ума си.

            С приятелките ѝ бяха решили, че добър начин да прекарат началото на последното си лято заедно би било най-накрая да реализират дългогодишното си намерение за почивка заедно. Бяха избрали хижа на брега на морето и от два дни прекарваха цялото си време там.

            Всичко вървеше прекрасно, шестте момичета бяха успели да избегнат всеки възможен спор и вместо това подминаваха чувствителните теми с шега и усмивка.

            Въпреки това Марина не можеше да спре да мисли за бъдещето. Струваше ѝ се, че времето лети, а моментите, прекарани с най-близките ѝ приятели, никога не стигаха. Представяше си тях, разделени от стотици, хиляди километри. Връзката помежду им, губеща сила, отслабваща с всеки ден, през океана, който много скоро щеше да ги разделя. Беше ужасена, че ще ги загуби, а хилядите начини, по които това можеше да се случи, не ѝ даваха мира.

            Студени капки защипаха очите ѝ. Марина ги разтърка и избърса сълзите си в мекия тънък плат на тениската, с която беше излязла. Съжаляваше, че не беше съобразила да си вземе яке или дори панталон, който да покрива повече от горната част на бедрата ѝ.

            Изгубена в размисли, забеляза фигурата, сгушена на кълбо на пясъка едва малко преди да се спъне в нея.

            Жената изглеждаше на възрастта на бабата на Марина. Платиненорусата ѝ коса приличаше на пухче на глухарче, устояващо на силата на вятъра. Кокалести ръце обгръщаха тънки крака, а на приведения ѝ гръб беше наменато вълнено одеяло. Погледът ѝ се рееше някъде над осветените вълни, сякаш търси нещо, а тънки бръчки обрамчваха меките черти на лицето ѝ като деликатна паяжина. На Марина ѝ отне изненадващо дълго време да разпознае изражението на тъга, което сякаш се пропиваше в цялото същество на жената, въпреки че напоследък виждаше същата емоция в очите на собсвеното си отражение.

            Момичето направи стъпка напред с намерението да заобиколи, но нещо я спря. Тя погледна отново фигурата на пясъка, начина, по който раменете ѝ бяха прегърбени, сякаш тежестта на целия свят се уповаваше върху тях. Не можеше просто да я остави така. Поколеба се, когато една мисъл се стрелна през ума ѝ. Ами ако жената просто искаше да остане сама с мислите си? Все пак именно това беше причината Марина да излезе навън на първо място. Поклати глава и преглътна притеснението си. Ако не искаше компания, момичето щеше да продължи напред.

            - Извинете, добре ли сте? - попита като се приближи внимателно, опитвайки се да не я стресне. Тя сякаш излезе от транс. Огледа се и примигна няколко пъти, веждите ѝ се сбръчкаха объркано. След това крайчетата на устните ѝ потръпнаха в лека усмивка, която не стигна до очите ѝ.

            - Доколко може да е добре един човек? - Марина не каза нищо. Не знаеше какво. Започваше да се чуди дали това наистина е било добра идея. Стисна устни и понечи да се отдръпне, когато жената потупа пясъка до себе си и я покани да седне. - Какво правиш тук сама по това време?

            Момичето не отговори веднага. Прехвърли въпроса през ума си няколко пъти. Какво правеше там сама по това време? Бягаше от демоните си. Бягаше от реалността. Бягаше от неизбежното. Просто бягаше.

            - Не можех да спя, - каза накрая. Технически не беше лъжа. Само че жената се усмихна потайно, сякаш можеше да прочете мислите ѝ.

            - Да, аз също. - Няколко минути единственият разговор, който се водеше, бяха шептенията между вълните и вятъра. Жената отново затърси с поглед по хоризонта. Марина копира позата ѝ, сгъвайки крака и покривайки ги с ръце.

            - Търсите ли нещо? - не се сдържа и попита. Непознатата отново се усмихна, но очите ѝ се навлажниха.

            - Всички търсим нещо, миличка. Целият ни живот е прекаран в търсене. - Засмя се горчиво и наклони глава. - Само че това, което аз не мога да намеря, отдавна изчезна. - Засмя се отново, този път по-силно и по-ведро. - Чуй какви неща говоря само.

            Марина побърза да поклати глава отрицателно. Това, което чуваше, не ѝ звучеше странно или твърде философско. Знаеше, че е самата истина.

            - Търся един спомен. За едно момче, едва станало мъж. Никола. - Марина завъртя глава към жената и се загледа в отражението на лунната светлина в очите ѝ, което създаваше илюзията, че сиянието идва отвътре. - Имаш ли братя или сестри?

            - Не, - отговори момичето. Жената изцъка с език и присви устни.

            - Значи не би разбрала. С Никола се родихме с три минути разлика. Двайсет години не спрях да му натяквам, че съм по-голяма от него и че трябва да ме слуша. Никога не го правеше. И въпреки това не съм обичала някого повече.

            Замълча и се поразмърда. На Марина ѝ стана неудобно. Съжали, че е повдигнала темата. След миг жената също обърна главата си към нея и впи искрящите си очи в нейните.

            - А ти какво търсиш?

            Момичето отмести поглед. Търсеше ли нещо? Не беше сигурна. Може би...

            - Търся начин да запазя нещата такива, каквито са. - Непознатата я огледа оценяващо, потърси нещо в лицето ѝ.

            - Нещата никога не могат да си останат същите. Замисли се, всеки ден светът се променя. Искаш или не, в един момент всичко става различно. Ти какво имаш предвид?

            Марина се замисли. Обикновено беше предпазлива, когато непознати ѝ задаваха лични въпроси, но беше почти напълно сигурна, че повече никога няма да види тази жена. Не виждаше нищо лошо да сподели с нея.

            - Заминавам през септември. Половината ми приятели ще се пръснат из цялата държава, а другата половина извън нея. Неизбежно е да се отчуждим. Но ми се ще да не беше така. - Замълча и зачопли едно конче, което стърчеше от подгъва на късите ѝ панталонки. Пропусна погледа на жената, в който се криеше разбиране и съжаление.

            - Да, права си. Невъзможно е. Няма какво да направиш, освен да се наслаждаваш на моментите, които имате заедно. Е, няма гаранция, че ще ги загубиш всичките. Трябва да имаш и малко вяра, естествено. Но ще видиш, с течение на времето. Приоритетите ти ще се променят. Семейството ще придобива все повече и повече значение. Винаги ще има от какво да те е страх, мила. Затова пък трябва да хванеш живота за рогата и ти да насочваш него, а не той - теб. Всяка от вас е направила своя избор. Всяка от вас е знаела, че нещата ще се променят. Не съжалявайте за нищо.

            Марина се сгуши още повече. Бризът щипеше лицето ѝ, а мислите ѝ препускаха все по-бързо.

            - Знаеш ли, преди много години, аз се притеснявах за съвсем същото нещо, - засмя се жената. - Никола щеше да се качва на първия си кораб, беше развълнуван и нямаше търпение вече да заминава. Обаче аз бях напълно ужасена. Ами ако забрави за нас и се попилее по чужбина? Ами ако като се върне е напълно различен и аз вече не мога да го позная? Ами ако нещата между нас вече не са същите и се превърнем в непознати? И знаеш ли, нито веднъж не ми хрумна, че той може никога да не се върне. Нито за секунда не помислих, че нашето море, с което сме прекарали целия си живот, което познавахме толкова добре, може да ми го отнеме. Е, да, ама нá. След два месеца дойдоха новините. - Тя въздъхна дълбоко и избърса две сълзи. Гласът ѝ беше удебелен, а печал се разстилаше по цялото ѝ тяло като тежкото одеяло на раменете ѝ. - Ех, морето, морето, морето. Носи дарове, но взима и жертви.

            Изведнъж се сепна, все едно беше забравила за момичето до нея. Погледна я странно и се отдръпна леко.

            - Ти още ли си тук? Я бягай бързо, че цялата ще измръзнеш. Виж се, гола си.

            Марина се усмихна и се надигна от студения пясък. Жената говореше точно като нечия баба. Благодари ѝ за компанията, обърна се и хукна обратно към хижата. Не видя нежната усмивка по лицето на непознатата, чието име така и не научи, която проби воала на тъгата и озари цялото ѝ лице.

            Когато най-накрая стигна малкото бунгало, краката ѝ бяха напълно изтръпнали. В думите на жената беше открила някакво скрито послание, което може и да си беше въобразила. Въпреки това се чувстваше по-добре. Морето взимаше жертви. С вълните си. С обширността си. С огромното пространството, с което разделяше хората. Взимаше богатства, приятелства, животи. И хората продължаваха да го обичат.

            Отвори вратата и пет чифта загрижени очи се впиха в рошавата ѝ коса и задъханото ѝ почервеняло лице. Приятелките ѝ се бяха събрали в кухнята, полу-будни и по средата на спор. Не ѝ беше хрумнало, че може да се събудят, докато я няма.

            В миг всички се скупчиха край нея и я засипаха с въпроси. Къде е ходила, луда ли е, знае ли колко е часът. Тя се усмихна и прегърна колкото можа повече от тях.

            Морето, морето, морето. Морето взима жертви, но и носи дарове.

            Като спомените, които щяха да им останат за цял живот, дори и да им бяха последните заедно.

           

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ВТОРА  НАГРАДА

ПРОЗА

Милица Ивайлова Иванова

9 класр. Варна

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК- Варна

 

Мълчи ли морето

 

Дълбока въздишка се откъсна от гърдите му. Стискаше кормилото на велосипеда с напукани длани. Устните горяха изпръхнали. Слънцето се рееше сякаш неподвижно сред жълто-лилавия здрач на настъпващото утро. Разпръскваше изморени лъчи иззад морския хоризонт като натежала, изгнила тиква. Морето преливаше в синкава зеленина. Бе погълнало снощната буря някъде сред пясъчните недра. Вълните се люлееха лениво, а чайките се спускаха към тях като изрязани бели петна в лист синя хартия.

            Вчера пак нямаше улов. Бурята отнесе всичко. По изгрев не провери мрежите край понтона, но със сигурност и тях бе помъкнала нанякъде. 

Издърпа захабена платнена кърпичка от пазвата и я прокара по потното си чело. Градският часовник удари девет, но слънцето пареше като по обяд. Калдъръмът сякаш се пропукваше под гумите на велосипеда. Буташе го, нямаше сили да върти педалите. Бризът гонеше прошарената му, оредяла коса. Все я отмяташе назад, че да не пречи на погледа му.

- Чакайте, чакайте! - спря го детски глас. - Рибките наистина ли са златни!? – дребно момченце любопитно надникна в коша зад седалката, на който с големи избледнели букви пишеше „Златни рибки“.

В големи прашни буркани трепкаха към десетина лъскави точици. Блъскаха се в стъклото, преплитаха се една в друга, подаваха се на повърхността и отново се шмугваха към дъното.

- От злато не са, моето момче, но златна душа носят и на морето приказки разказват.

- Ама те само мълчат ...

- А морето, морето не си ли го чувал как шепне?

- Шепне ли? Та то само бучи.

- Гово́ри ни то, гово́ри … но ние не се вслушваме. А рибите му пригласят.

- Аз само в рапаните съм го чувал, но рибите…те май сега не говорят. - и надвеси глава към бурканите, опитвайки се да долови нещо, но чуваше само вятъра. - А продавате ли ги? - попита и вдигна юмручето си, в което явно стискаше монети. - Аз ги искам всичките. Ще ги пусна обратно в морето. Тогава дали отново ще проговорят?

- Аз от морето съм ги спасил.

- Е, те не са ли там у дома си?

- Бурята тези дни видя ли я? Ако не ги бях хванал, така щяха да ги завъртят вълните и в скалите щяха да ги отнесат.

- Но аз пак ще ги пусна. Ей там, на завет, в залива при рибарите.

Запътиха се умълчани към рибарското селище. Заслизаха надолу по стръмнината към плажа.

- Зная аз защо мълчат. - усмихна се момчето - Морето търсят, но не го чуват и нямат с кого да си приказват. - Взе бурканите един по един и започна да ги излива сред морската пяна от една скала до брега. Рибите заподскачаха със златните си перки, плъзнаха се сред синьото и изчезнаха навътре.

Момчето затаи дъх и се надвеси над плискащата водата:

- Чувам ги рибите, чувам ги!

 

 

 

ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

ТРЕТА  НАГРАДА

ПРОЗА

Александър Тодоров Габровски ,Първа езикова гимназия, 11 клас

гр.Варна

ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК, гр. Варна,р-л Магдалена Маркова

 

Пътуващият разказ

Този разказ е пътуващ. Понякога се вози на съседната седалка, опасан питомно с колан. Друг път се влачи уморено след мен или ме преследва като подивяло куче. Не зачита светофарите и пешеходните пътеки. Носи тъмни дрехи вечер, не се оглежда преди да пресече и досущ като отсечките от маркировката на магистралата нощем – ту се скрива, ту изплува от мрака, ту пак изчезва изпод мен. Често си разменяме ролите. Следвам го и аз на свой ред.

Така пътуваме ние. Аз и моят разказ, сгушил се тихо в джоба на якето, скрил се в пепелника, легнал в сенките под очите ми. Пътуваме. Подир светлините на луни и чужди, ала познати до болка градове, на улични лампи и фарове. В бесен опит да хванем в дланите си тази, която проблясва за миг, а после се стапя в мъглата. В премълчаните описания на празното пространство. Онова, за което не се пишат разкази.

В празнотата между два града, аз шофирам и се опитвам да не мисля за това, което е пред мен или зад мен.

Белите линии изплуват като Нишката на Не знам си коя си, която си мечтая веднъж и завинаги да спра да преследвам. Бих могъл да се врежа в някое дърво или друг тир, в който пътува. Някой, същият като мен. Да оцелеем като по чудо, да загинем на място или да заседнем между живота и смъртта. В ничията земя на комата. Да чуваме гласовете на любимите си хора от повърхността, под хилядите литри тишина. Всички варианти ме устройват. Разбира се, дори и този, в който просто ще спра камиона, ще сляза и ще пристъпя в студената кал на пустите зимни полета. Ще забравя себе си и всичките си разкази, професии, деца, жени…

Иначе аз, откакто се помня, шофирам тирове. А може би и отпреди това. Вероятно още в утробата съм усещал нежните подрусвания на света ми, когато преминава през дупка в асфалта или почти унасящото чувство, че дърветата от двете ми страни препускат, а пътят се плъзга изпод мен, че реалността от всичките ми страни бясно се размива, а аз не мога и да помръдна. Предполагам тази болезнена идилия бе продължила до допреди няколко дена, когато радиото ми се развали. Унасях се по гласовете на радиоводещите, незначителните им дискусии, гласовете им – всеки с различен тембър и специфично произношение. Опознавах характерите им. Преди да започна да шофирам не слушах поп, рап, нито чалга. Раздавах го само на беге рок, но откакто се превърнах в удавник, носен от радиовълните, започнах да намирам по нещо във всички стилове, във всяка песен. От операта до хаос музиката.

            Усилвам радиото. Достатъчно, за да не си чувам мислите. По-добре да има някой да бръщолеви, отколкото сам да си мълчиш.

Идвало ми е на ум да започна да си говоря сам. Да запея. Да броя отсечките на маркировката. Вместо това всеки път си представям, че започвам роман или поне някакъв разказ с тези думи. Затова се старая да звуча умно, красиво или поне окей.

Знаете ли, въображаема моя публико, скрила се някъде – може би в багажа, измежду кашоните с памучни тампони, там някъде в самия храм на клечките за уши… Или може би, мой бъдещ читателю, ако някога се сетя да седна и запиша всички тия мисли.

Или може би…

Зная ли? Като свой единствен слушател зная ли какъв сън се сетих тъкмо, че бях сънувал преди години? Подобен на ежедневните ми пътувания с тира, аз крачех гол и бос през тунел, осветен от синя светлина. Тя сякаш идваше иззад прозиращите стени на тунела. И прозираше навсякъде, докато аз с всяка стъпка се трансформирах все повече в ново агрегатно състояние. В един момент сякаш главата ми бе флуидна и се страхувах да не изтече между пръстите ми и да попие в земята. В друг излитах и газообразното ми тяло се разкъсваше и избледняваше. По-късно имах чувството, че съм направен от радиовълните, с които предозирах всеки ден или пък тежко, оловно гюле ще порасне и ще натежи в стомаха ми, а пръстите на краката ми ще се втвърдят и пръснат на парченца като чучур на порцеланов чайник.

Понякога си припомням това плашещо и приятно видение, докато пътувам из запустелите магистрали на съня. Отбивам се в него като в смърдяща от влагата бензиностанция.

Друг път, взирайки се в далечното пространство, разливащо се в тъмнината, си представям как от него надничат какви ли не форми и създания. Фавни и караконджули, огромни гъби, ръце протягащи се от нищото, самодиви, мирни протести, планини, лабиринти, пълни с коридори и стаи, табели, замъци, срутища. Празнотата е като Татко Барба. Би могла да заеме каквато форма си поискаш.

През останалото време, казах ти, се опитвам да не мисля за това, което е пред мен, нито за това, което оставям след себе си. Фиксирам мислите си над положителните неща, както жена ми прочела в една книга, че трябва да се прави. Опитвам се да мисля за Коледа, за кои стаи вкъщи има да се боядисват и в какъв цвят. Първо се убеждавам за бяло, после се разубеждавам. По-добре да е бледо жълто или защо не светло зелено. После пак се убеждавам в бялото, за да има за какво да мисля.

Мисля за майка си и за какво ли прави сега, в този момент, сама на село? Колко компоти е сварила за зимата. Мисля за дъщеря си Ева. Якето ѝ отесняло. За овцете, които срещам встрани от пътя, за рекламите по билбордовете, за безсмислените реформи в здравеопазването. Припомням си случки от казармата. Но отново, всичко се върти около три неща.

Ева, стените, бурканите

бурканите, Ева, стените

стените, бурканите, Ева

Толкова съм свикнал с шофирането, че понякога, просто както си лежа в леглото и се мъча да заспя, изведнъж получавам чувството, че в момента пак се движа. Пътувам в себе си. Никога не спирам. А вече толкова искам просто да набия спирачки, да се врежа в мантинелата или като ония невъзможни случаи по филмите, просто да заспя докато карам. И да ме пишат после по вестниците. Май съм някъде до Павликени. А може и съвсем другаде да съм, но ако е някой малък град, с десетилетия ще ме преразказват. Ще бъда събитието на… Не знам и аз.

Както и да е. Няма значение. Може ли да почна отначало?

 

 

НАГРАДА ЗА ЕСЕ

Славея  Стефанова Семова, ХI  клас,17 години

СУ „Георги Измирлиев” – гр.Горна Оряховица

 

Аз, ти, ние – такива, каквито сме

Луиз Хей е казала веднъж: „Любовта ражда чудеса. Когато обичаш себе си, позволяваш на чудесата да се случат в Живота ти. Когато обичаш и приемаш себе си, всичко в Живота ти потръгва. Всеки ден поглеждай в огледалото и казвай на образа отсреща:”Аз наистина те обичам! Теб! Точно теб!””

Права е. Не избираме появата си на този толкова объркан свят. Просто се раждаме. Като контраст. Съвкупност от атоми, подредени по специфичен начин, на някои  по-големи и пулсиращи, на други – блестящи, в невероятни форми. Това сме ние – същества в своето разнообразие, които скитат и разпръскват уникална красота.

Светът се отразява в милиарди човешки очи – като мозайка, през която преминава слънчев лъч. На вниманието на хора с богат душевен свят, пред който дори храмът бледнее. Такива, заредени със спокойствие и светлина, достатъчни, за да затворят очи и да се пренесат на крилете на мечтите си. Онези, с големите сърца, в които побират болката на другите и умишлено оставят своята, притисната в някое ъгълче. И от мен, която се опитва да разгадае този ребус със съществуването и да му придаде смисъл. Различни сме, излъчваме различни цветове. Ако някой погледне земното кълбо от голяма височина, ще забележи цветове, невиждани преди. Уникални сме. Това е нашето най-вълшебно качество.

Допускаме грешки. Аз. Ти. Ние… Понякога са неизбежни. Малките грешки, които срещаме по пътя си и се налага да направим, за да научим важни уроци. Големите грешки, които е трудно да поправим, без да рискуваме някое сломено сърце и без да се сдобием с лош спомен от това. Аз все още греша. И ще продължавам да го правя, но от дълго време се е превърнало в нещо любимо за мен. Така избрах да бъде – след като ще ме съпътства до края на моя път, нека поне да го заобичам. Ти си свободен да ме упрекнеш, защото си нараняван достатъчно пъти, а сърцето ти все още кърви. Да се хвърлиш в дълбоки размисли за това, как съм избрала да живея. Или да се съгласиш с мен и заедно да подтикнем останалите да се влюбят в грешките си… Не знам какво ще бъде решението ти. Това, което е ясно е, че грешките ни обединяват. Срещат ни. Пресичат пътищата ни. След тях съществува „нас”. Справяме се индивидуално, а всъщност се борим заедно. По различни начини.

Градим историята си. Аз. Ти. Ние… История за гняв, болка и тъмнина. В която отмъщението е на първо място, страшните маски са ежедневие, а щастливият край е илюзия. Или такава, в която щастливият край е всичко. Придружена от дългоочакваната любов, вълшебния прашец, веселите моменти и подиума за мечти. Историята ми е в процес на писане със средствата на някоя висша сила. Вярвам в предопределеностите. В това, че през целия ми живот ще се налага да вземам самостоятелни решения, а всъщност ще следвам посока, предназначена много отдавна за мен. Не правилната. Не погрешната. Моята. А сега е твой ред – как ще изградиш историята си? Ще я приемеш ли за такава или ще изтъкнеш, че това е специална мисия, в която трябва да оцелееш? Каквото и да ти струва. Ще бъдеш ли главният герой или ще позволиш на хората да променят сюжета, превръщайки я в своя? Ще я споделиш ли с тези, които искат да я чуят или ще я запазиш за себе си, защото в нея има прекалено много болка или прекрасни моменти, които си заслужават да бъдат опазени в тайна? Каквото и да решиш, това е твоята история. Ти определяш правилата. Но представи си какво можем да постигнем заедно… Създавайки едно магично кътче, където хората ще конструират бъдещето си така, както пожелаят. Ще се запознаят с различни гледни точки и ще ги приемат. Ще бъдат такива, каквито са – свободни и щастливи.

Създаваме себе си. Аз. Ти. Ние… Малко неопитно. Малко несигурно. Малко, но от сърце. Личностите се създават заради обстоятелства. Трудните битки каляват душите. Напрегнатите ситуации събуждат разума. Болката учи, а времето лекува. Промяната е верен спътник, но само тогава, когато й се позволи да бъде. Аз работя върху себе си. Опитвам се да се разделя с хора и събития, донесли радост в живота ми, но същевременно опустошавайки го. Съсредоточена съм върху целите си и правя всичко възможно те да се превърнат в реалност. Налага се да правя жертви с времето и задълженията си, но накрая винаги си струва. Така че, хайде, упрекни ме! Изложи доводите си как всички трябва да сме еднакви – дрехи, работа, поведение. Съгласи се с мен! Приеми колко важно е да се чувстваме добре в кожите си и да се занимаваме с процеси, които ни носят щастие. Бъди на съвсем различно мнение! Обясни как е по-добре да сме себе си пред определени хора и разтълкувай значението на маската. Но първо създай себе си. Ако ти е нужна промяна – вземи я, използвай я. А обичаш ли себе си, спечелил си най-оспорваната си битка. Какво ли би се получило, ако обичаме себе си? С увереност заявявам – един чудесен живот! По-пълноценен. По-смислен. По-истински.

Търсим себе си. Аз. Ти. Ние… Веднъж загубата означава откритие. Друг път сигурният курс води до мрак, дим и табела „Път без изход”. Компасът е добър приятел само тогава, когато целта е ясна, а решението за достигането й е непоклатимо. Аз се търся. В пухкавите, облачни форми. В дирята на самолетите, високо в небето. В горските пънчета и кръговете живот по тях…Не съм изгубена. Искам да се запозная със себе си. С това, което другите виждат. С това, което виждам, представяйки си, че се наблюдавам отстрани. Желая да проуча малките неща, които ме правят специална и да ги обичам още повече. Не дрехите, а видовете мои усмивки. Не паричните средства, а трудът, който полагам, за да помогна на някого. Не вещите, а сърцето. Направи го и ти! Погледни случаен минувач с погледа, от който струи доброта и разбиране. Прегърни друг с ръцете, с които грабиш от живота и се наслаждаваш. Запознай се с трети и обърни света му с главата надолу – защото така ще изглежда подреден. Пробвай да бъдеш себе си и да вървиш по улиците, докато всяка частица от тялото ти те описва. И ти си доволен от това. Ако ние сме това, което сме, примерът ни ще бъде последван. Ограниченията и притесненията ще отпаднат. Телата ни ще бъдат одобрени във всичките им форми. Полът ще е без значение, щом любовта е на власт. А сърцата ще се слеят, формирайки едно голямо, туптящо, обичащо сърце.

Отстояваме това, в което вярваме. Аз. Ти. Ние… Човек или сила. Доверие или слух. Велика кауза или битка от значение. Вярата вдъхва кураж, а стремежът води право напред. Аз се боря за моята истина. Дори когато няма никой зад гърба ми. Дори когато липсват оръжие и пълна мощ. Дори когато обстоятелствата „крещят”, че не си струва… Струва си! Защото това съм аз. Това е моята вяра – отвеждаща до непосилни или труднодостижими резултати. Вярвам по този начин – силно, искрено и пламенно. Повярвай и ти. В онзи, наглед грубоват човек, който всеки отписва и отблъсква. В това, което можеш да постигнеш, ако не се откажеш и продължиш напред с труд и упоритост. И ако все още не си повярвал – повярвай в себе си. Открий вярата си и й позволи да навлезе в клетките ти, докато не те предизвика да се бориш за нея. Нуждаем се от тази вяра. Тя е делото, което ни обединява. Пламъчето, което се разпалва вътре в нас, еднакво неугасващо и горещо. Причината за хиляди победи и достигнати върхове…Нека се срещнем. Аз и ти. И да се превърнем в „ние”. Защото заедно знаем, че ще постигнем велики неща. Само ако аз повярвам в теб, ти повярваш в мен и всички ние – в себе си. Такива, каквито сме…

 

Снимки:

Първо място:

Десислава Петрова – 12 г. от фотоклуб ”Касталия” гр.Варна

Второ място:

Радина Романова – 16 г. от фотоклуб ”Касталия” гр.Варна

Трето място:

Сабина  Стоянова- 13 г. фотоклуб ”Касталия” гр.Варна

Презентации:

1. Найлян Хавенгели и Рая Илиева – 8 клас ППМГ „Акад. Никола Обрешков”

2. Славена Стефанова – 10 клас ППМГ „Акад. Никола Обрешков”

3. Станислава Христова – 10 клас ППМГ „Акад. Никола Обрешков”


Всички лауреати ще получат наградите си чрез ”Български пощи” .


Снимки на Десислава Петрова – 12 г. от фотоклуб ”Касталия” гр.Варна
ЛК "Мария Смилова"
ЛК "Мария Смилова"
Снимки на Радина Романова – 16 г. от фотоклуб ”Касталия” гр.Варна
ЛК "Мария Смилова"
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg